В част 1 на материала „От къде се вземат разказите за НЛО“ ще постна преведен от мен материал, а после в част 2 – и мои лични разсъждения и критика. За четене на част 2 – КЛИК .

Източник: kommersant.ru
Преводач от руски език: the shadow, админ на https://magia.onl , https://magiata.info

Преди 130 години във финландската Хелсингфош (бел. The Shadow – днешно Хелзинки) е издадена книгата на Едуард Неовиус със заглавието „Великата задача на нашето време“, в която за първи път е предложено свързване с разумни обитатели на други светове посредством сигнали. До този момент опити да се встъпи в контакст с извънземни са предприемани многократно, но и до сега „зелените човечета“ мълчат, а количеството зелени пари, похарчени за тяхното издирване, говори само за себе си.

Не в своята „чиния“

Вълнуващият момент на срещата на земляни с представителите на извънземния разум е многократно показван и описван в безчет филми, книги, комикси и популярни статии. В най-общия си вид, сцената изглежда така- на повърността на планетата се спуска странно светещ обект, от който излизат странно изглеждащи същества и или казват: „Ние идваме с мир“, или откриват огън. Ако и към днешна дата за болшинството хора извънземните да са само и единствено традиционни персонажи от съвременния фолклор подобно на някакви хобити, е имало времена, когато землянинът е очаквал контактът с тях ден след ден. Не само това, но за установяването на контакт са се харчили и продължават да се харчат много пари, което позволява да печелят не само фантастите. При това никой от ентусиастите за търсенето на извънземен разум никога не е вярвал истински в успешния завършек.

За това, че на други планети е възможно да има разумен живот, се говори отдавна. Един от първите, които се замислили за „множеството на световете“, е Джордано Бруно, за което и заплатил, а в следващите векове образованото общество започнало да фантазира за жители на Луната и на Венера. Идеята да се установи контакт с тях се появила скоро след това. През 1876г. руският поданик Едуард Неовиус предложил да се подават на извънземните светлинни сигнали и даже разработил специален математически език, който, по негово мнение, трябва да бъде разбираем за жителите на други светове. Навярно този ентусиаст е осъзнавал колко утопично е неговото предложение- най-малкото, защото за организирането на предаването на светлинния шифър, той е предлагал да обединят усилия всички държави от света, което в епоха на войни и революции е било абсолютна утопия. По-късно се появяват и други подобни утопични проекти, но за това, че те вдъхновили масите, способства комбинацията от високонаучни идеи за извънземния разум с популярните сред народа паранормални явления. Този синтез се случил през 20 век и отдавна замисляното търсене на контакти започнало.

Ако и извънземните да са любими герои на фантастите от времето на Хърбърт Уелс, на никой не му е идвало на ум, че те утре ще почукат на вратата. Положението се изменя в първите следвоенни години, благодарение на американския писател Рей Палмър, който впрочем, повече от всички вярвал в реалните контакти с пришълците, ако и сам да измислял такива контакти. Палмър бил редактор на неголямо жълто списание Amazing Stories, в което се печатала евтина фантастика и научно-популярни статии. Един от сътрудниците на Палмър си спомня: „В началото на 1940 година при нас пристигна писмо от Дик Шейвър, който обещава да разкрие „истината“ за раса уроди под название „дерос“, която живее под земята. Рей Палмър го прочете и ми го предаде. Аз прочетох третата част и го изхвърлих в кофата. Рей, който обичаше да учи своите редактори как трябва да се прави бизнес, изрови писмото от кофата и го изпрати за публикуване в списанието, а след това читателите ни засипаха с писма, в които потвърждаваха, че всяка дума в писмото, което сме публикували, е чиста истина и че деросите им досаждат от дълги години.“

Естествено, Палмър се заел активно да разработва златната жила и тиражът бързо нараснал. От целия свят започнали да се появяват хора, които са виждали тварите или такива, според които деросите са унищожили посевите им или трактора им.

Скоро се оказало, че измислиците на Шейвър са недостатъчни, за да поддържат интереса на публиката и затова Палмър сам се заел да съчинява нови истории, разкривайки нови детайли и подробности. Скоро се изяснило, че деросите не само стоят под земята, но и летят по небето на дискообразни апарати, на което също се намерили свидетели.

Накрая, през 1946г., на страниците на Amazing Stories се появява текст със заглавието „Земни роби за космоса“, в който Палмър излага идеята, че дисколетите идват от други светове, похищават хора и ги отвеждат в неизвестно направление. Пришълците се оказали още по-интересни от деросите и броят на хората, наблюдавали техните космически кораби започнал да расте в геометрична прогресия.

Около Палмър започнали да се събират единомишленици, които били уверени, че контактите са се състояли отдавна, но американското правителство по някакви причини ги скрива от обществеността. Съобщенията за срещите с неведомите дисколети наводняват пресата и скоро пред тях трепереше всяка нация, включително американските военни.

Първи започнал да се безпокои ръководителят на материално-техническото управление на ВВС на САЩ, генерал Твининг, който през 1947г. представил на по-горни инстанции мнението си по отношение на т.нар. „летящи дискове“, в което указвал, че „феноменът реално съществува“ и че „летателните характеристики на обекта… позволяват да се предположи, че той се управлява ръчно, автоматично или дистанционно“.

За извънземни цивилизации, разбира се, военните въобще и не се замислили- те решили, че дисковете идват отвъд Желязната завеса и това ги докарало до паническо състояние. В един от тогавашните доклади пише-

„Произходът на обектите не е установен. Съществуват две възможности:
1. Обектите имат местен произход…
2. Обектите имат чуждестранен произход и ако е така, то е логично да се предположи, че те са съветско производство.“

Накрая, през януари 1948г. ВВС на САЩ пускат проекта „Знак“. Група високо-квалифицирани специалисти се озовават във военната база Райт-Патерсън и се заемат с изучаване на многочислените съобщения за дисколети. Резултатите от изследванията успокоили военните, до колкото станало ясно, че руснаците не произвеждат летящи чинии. Но обществеността продължавала да се вълнува, тъй като била уверена в извънземния произход на непознатите обекти.

Всеобщата истерия, подклаждана от списанието на Палмър и от други жълти издания, започнала да дразни военните и в същата 1948г. проектът „Знак“ бил превърнат в проект „Недоволство“. Това не се ограничило само до: щатът на групата да бъде съществено съкратен, най-добрите специалисти да се преместят на по-важни изследвания, а начело на проекта застава генерал Едуард Рупелт- многократно награждаван боен летец, който никога не е ръководил изследователски проекти. Кариерата на Рупелт, независимо от многочислените му подвизи по време на войната, точно тогава тъпчела на място и назначаването му по проекта, по същество, било неговият последен шанс за повишение. В същото време този капитан така и не можел да схване какво очакват от него началниците му и вместо да се заеме с потулването на „чиниите“, той развил бурна дейност по събирането на нови свидетелства и тяхното класифициране и т.н. и даже заменил забавното „летяща чиния“ със сериозното НЛО (UFO).

Окончателният доклад на комисията, разбира се, гласял, че няма никаква опасност от НЛО и голяма част от НЛО може да бъде обяснена от природни причини, но напълно да дискредитира „чиниите“ Рупелт не успял, а и не искал.

Фактически проект „Недоволство“ не се справил със своята главна задача- да погаси недоволството сред населението, което било вече морално готово за нашествието на марсианците и кариерата на Рупелт така и не се развила повече.

През 1949г. проектът бил прекратен. Впрочем, през 1951 г. той бил възроден под названието „Синя книга“, но неговите фондове били сериозно орязани. Самият Рупелт, осъзнавайки за какво става въпрос, се махнал от проекта и се присъединил към ловците на пришълци, обвинявайки властите в укриване на важни улики, ако и сам да е бил наясно, че никакви улики не е успял да открие.

Независимо от разправяното от учените, от военните и от ЦРУ, обществото продължавало упорито да вярва в НЛО и в това, че другопланетяните или са на път да завладеят земята, или отдавна са я завладели, но не дават гласност на победата си. Всеобщата истерия е подхранвана от многочислените филми за агресивни пришълци и от всеобщата параноя за хладната война, докогато хората накрая вече не знаели от какво повече да се боят- от руснаците, или от марсианците.

Не са преставали и да се трудят професионалните ловци на извънземни, подобни на Палмър. Благодарение на тяхната дейност идеята за контакт с извънземни цивилизации е навлязла в общественото съзнание така дълбоко, че да бъде заменена с нещо друго се оказало не по силите дори на нейните създатели.

Така например през 1957 г. Палмър се опитал да се придържа към първоначалния материал и заявил, че летящите чинии се появяват все така изпод земята. Но никой не поискал да се раздели с мита, че става въпрос за извънземни и тиражът на Amazing Stories намалял, а на Палмър му се наложило да се върне на версията за жители от други планети.

Белият шум

Полетът на съветския спътник през 1957 г. сложил край на пасивното очакване на нашествие от обитаемия космос. Американците, шокирани от съветския триумф, започнали още повече да се безпокоят от това как сами да достигнат до космоса, а не само от това как правилно да класифицират НЛО. Резултатите се проявили веднага: от 1957г. до 1964г. броят на съобщенията за „чинии“ непреклонно намалявал. Скоро се изменило и общото отношение към идеята за контакта. Ако по-рано се е очаквало братята по разум да се приземят сами около Белия дом, то сега хората започнали да вярват в това, че сами ще долетят до други светове. На вълната на тези настроения започнала новата епоха в търсенето на извънземни цивилизации, при това този път най-голяма активност проявили не военните и не журналистите от жълтата преса, а учените.

През 1960г. 30-годишният астрофизик Франк Дрейк, работещ в Националната радио-астрономическа обсерватория (бел. The Shadow- National Radio Astronomy Observatory) в Грийн Банк (бел. The Shadow -Green Bank), на своя отговорност и риск, започнал да прослушва звездите Тау Кит (бел. The Shadow – τ Cet) и Епсилон Еридан (Бел. The Shadow- ε Eri / ε Eridani), надявайки се да прихване радиосигнали, изпращани от тамошни цивилизации.

Дрейк избрал именно тези звезди, до колкото те по своите характеристики повече от останалите приличали на Слънцето. Прослушването се провело в продължение на 2 месеца на честотата на радиолинията на водорода- 1420 МХц (21 см). Ученият считал, че ако другопланетяните поискат да предадат нещо на Земята, то те непременно ще използват именно тази честота, понеже водородът се явява най-разпространеният елемент във Вселената.

В един прекрасен ден Дрейк даже хванал някакъв сигнал, явно с изкуствен произход, но скоро се оказало, че му се е удало да засече секретен военен радар. Повече нищо не успял да прихване, но младият учен не се отчаял.

През ноември 1961 година Дрейк организирал конференция по въпросите на търсенето на извънземни цивилизации, на която представил доклад. Дрейк предложил на своите слушатели формула, за която считал, че може да пресметне голям брой разумни цивилизации, готови да встъпят в контакт с планетата Земя. Във формулата се отчитала скоростта на образуване на звездите, подобни на Слънцето, числото на планетите около тези звезди, където може да се зароди живот, делът на планетите, на които вече може да се е зародил живот, делът на планетите, на които са се научили да правят радиоприемници, продължителността на съществуването на такива цивилизации и така нататък. Накрая се получило, че подходящите цивилизация са десетки, значи има смисъл и да бъдат търсени. „Уравнението на Дрейк“, както била наречена формулата, се отличавала с това, че повечето променливи в нея били неизвестни величини. Никой не може да каже на колко планети, теоретично пригодни за живот, такъв действително е имало и още повече- никой не може да знае колко години може да просъществува високо развита извънземна цивилизация. Освен това повечето учени, участващи в конференцията, били оптимисти в това отношение, а някои от тях даже се надявали да встъпят в контакт с „цивилизацията“ на делфините, затова и излишни въпроси предпочитали да не задават. Методът на търсене бил като предишния- прослушване на космоса с надежда да се долови нещо членоразделно.

След конференцията много учени имали надеждата да установят контакт с извънземни светове и това довело до раждането на програмата CETI – свързване с извънземен разум (Communication with Extraterrestrial Intelligence). По своята същност това даже не е програма, а движение на учени-доброволци, готови да си посветят свободното време на търсенето на контакт, за което им били отделени пари. Ентусиасти за CETI се намерили в много страни, включително в СССР, но никакви сигнали не се хванали, а скептичността ставала все по-голяма, доколкото станало ясно, че извънземните пазят пълно радиомълчание.

С времето CETI се превръща в SETI – Търсене на извънземен разум. Учените започнали все по-често да споменават т.нар. парадокс на Ферми, зададен още през 1950г. от италианско-американския физик Енрико Ферми. Веднъж, докато си похапвал с приятели, Ферми отбелязал, че ако извънземните цивилизации съществуват, то те отдавна да са дали знак, тъй като могъща цивилизация, контролираща част от Галактика, е трудно да не бъде забелязана. „Е, а къде са те?“- възкликнал ученият, поставяйки в задънена улица бъдещите търсачи на извънземен разум. Нямало ясен отговор от ентусиастите от SETI и е напълно възможно с времето да са искали да се откажат от прослушването на небето, ако не е имало икономическа необходимост за това.

След 1957г., когато СССР пуска спътник, космонавтиката става приоритетна национална политика на САЩ. Пари за космос се отделяли толкова много, че стигали и за прослушване на звездни системи. Но през 1969г., след кацането на американците на луната, ситуацията се променила и бюджетът на космическите ведомства, включително на NASA, се оказал сериозно орязан. Общественото мнение, удовлетворено от лунния триумф, също се поохладило по космическите въпроси. През 1070г. съкращението на бюджета продължило, до колкото трябвали пари за войната във Виетнам. За да се привлекат средства в науката за космоса трябвало да се измисли нещо привлекателно, способно да увлече и политици, и избиратели. За тази цел контактът с извънемна цивилизация се оказал напълно подходящ.

Чак през 1971 г. NASA активно се включва в програмата SETI, започвайки да координира усилията на отделните университетски обсерватории. Ръководството на NASA планирало под предлог търсенето на контакти да разгърне цяла мрежа от радари, главен от които трябвало да стане „Циклоп“- гигантски радар с площ от 10 кв. км със сто метрова антена. Предполага се, че „Циклоп“ може да приема сигнали, даже ако идват от друга галактика. Останало само да се надяват на това, че извънземните ще пратят сигнал именно на честотата на водорода, която бил длъжен да прослушва радарът и че правителството ще отдели за тази цел от $6 млрд до $10 млрд. Правителството не отделило тези пари, но NASA не изгубва интереса към търсенето на други цивилизации, до колкото с тяхна помощ може да привлече на своя страна общественото мнение.

Необятността на големия театър

Най-добрият пропагандатор на NASA станал професорът от Корнелския университет- Карл Сейгън, с който агентството започнало да си сътрудничи в началото на 1970г. Сейгън бил не само верен привърженик на програмата SETI, но и доста харизматична личност. Професорът, който на 37 години оглавил астрофизическата лаборатория в своя университет, бил любимец на либералната общност, защото бил открит атеист, противник на войната във Виетнам поддръжник на ядреното разоръжаване. Също така Карл Сейгън предлагал смели идеи, които имали огромен обществен резонанс. Именно той започнал пръв да доказва, че атомната война ще доведе до дълга ядрена зима, а емисиите на химически заводи – до парниковия ефект. Той бил и сред първите, които считали, че в пушенето на марихуана няма нищо лошо, ако и да подписал своята книга за ползата от „тревата“ със загадъчния псевдоним „Мистър Хикс“. Така или иначе, когато популярният учен предложил да се снабдят безпилотните космически апарати с послания до извънземните, NASA с готовност приела тази идея.

През 1972 г. NASA пуска космическият апарат Pioneer 10, който трябва да изследва Юпитер, а след това да пресече астероидния пояс и да стане първото творение на човешките ръце, напускащо пределите на Слънчевата система. На борда на апарата е поставена алуминиева пластина, съдържаща послание за жителите на други светове, съставители на която са Сейгън и Дрейк. Ако и авторите на писмото да уверяват, че са се старали да направят посланието разбираемо за представители на хуманоидни и нехуманоидни раси, то скептиците веднага обърнали внимание на това, че да го разберат се оказва доста трудно дори за коренните земляни. На пластината били изобразени мъж и жена, като мъжът държал ръката си протегната в дружелюбно приветствие. С това езикът на рисунката приключва и започват шифрограми. Две кръгчета е трябвало да символизират атомите на водорода в двете негови основни състояния. С още няколко кръгчета трябва да се отгатне, че това са планетите от Слънчевата система, включително Земята, отбелязана със специална стрелка. Но най-трудното е било да се окаже на извънземните местоположението на Слънцето. За отправна точка са били взети пулсарите- малки звезди периодично изпускащи електромагнитно излъчване. Разстоянието от Слънцето до 14 близки пулсара било зашифровано с помощта на лъчи от указателни пунктирани линии, като при това в пунктираните линии е кодиран индивидуалният ритъм на излъчването от тези звезди. Привързвайки координатите на Земята към пулсарите, Сейгън и Дрейк, може да се каже, се хвалят пред извънземните си колеги, но земните астрономи са открили пулсарите само пет години преди да се отправи космическият апарат с посланието. Второ аналогично писмо е отправено в космоса през 1973 г. на Pioneer 11, летящ към Плутон. Ако и тези „писма в бутилка“, както ги нарекла пресата, били съвършено неразчетими, самият факт, че са изпратени, предизвикал голям обществен отзвук, от който NASA само спечелила.

Още по-ефективна се оказала акцията с изпращането отвъд пределите на Слънчевата система на апарата Voyager, на борда на който има златен диск със записи на най-разнообразна информация за живота на планетата Земя. На диска има 115 изображения на земни пейзажи, произведения на изкуството и т.н. Има и приветствени послания на 55 езика от света, включително на латински и на акадски (езикът от Древна Месопотамия). На диска има и видеообръщение на президента Картър, който обявява на хуманоидите: „Ние се опитваме да оцелеем и затова е възможно да ни има и по вашето време. Надяваме се, че след като решим всички наши проблеми, ние ще се присъединим към съобществото на галактическите цивилизации.“

Тъй като съставителят на посланието бил професор Сейгън, то повърхността на диска била изпъстрена с пиктограми и главоблъсканици. Така до вече познатите на пришълците изображения на атома на водорода и картите на пулсарите, на диска имало и схеми, в които е зашифрована инструкция по експлоатацията на пластината- как да се възпроизведе записът и т.н.

Разбираемо, никой сериозно не вярвал, че това послание някога ще достигне до получател. Но това и не е необходимо. Както отбелязал Сейгън- „Апаратът ще бъде прибран, а записът- прочетен, но само ако в междузвездното пространство съществува развита цивилизация. Но това, че ние все пак хвърлихме нашата „бутилка“ в космическия „океан“, означава, че за живота на тази планета все още не всичко е загубено.“

По същество цялата тази епопея с посланието била голяма политическа акция, целяща да докаже откритостта на САЩ за всички страни, народи и „хора на добрата воля“, а също и в крайна сметка да демонстрира на всички превъзходството на американските наука и техника, затова нито Картър, нито NASA не се вълнували реално от съдбата на „бутилката“.

В момента, в който пропагандния ефект бил постигнат, NASA и учените от програмата SETI временно останали без работа. В същата 1978 г. NASA, окрилена от успеха, поискала от конгреса 25 млрд. долара за търсене на извънземна цивилизация, но неочаквано получила отказ. Нещо повече- комисията на сенатор Проксмайер, славеща се със склонност към разяждащ хумор, присъдила на NASA премията „Златно руно“, която се връчва на чиновници и организации, които харчат разточително парите на данъкоплатците. Достатъчно е да се каже, че заедно с NASA, тази награда е връчена и на департамента за селско стопанство за разработката на програма за физически упражнения за бременни свине.

След 1978г. с търсенето на извънземен разум се занимавали само частни лица и организации, докато през 1983г. Карл Сейгън не убедил Проксмайер в това, че финансирайки SETI, американският данъкоплатец финансира не толкова ловът на „зелени човечета“, колкото изследването на Вселената. Финансирането било възстановено, но само след като сенаторът дал информация на своите колеги за това, че в действителност пришълци никой не търси и не се надява да намери.

От тогава под крилото на NASA са се зараждали доста проекти, посветени на търсенето на извънземен разум, като за тях почти винаги са се намирали пари. Така, на 12 октомври 1992г., в деня на 500-годишнината от откриването на Америка, NASA пуска програмата „Микровълнов обзор на небето с високо спектрално разрешение“, в хода на което трябва да се изследват 1000 слънцеподобни звезди, намиращи се в радиус от 100 светлинни години от Слънцето. Проектът струва 12,6 млн. долара ежегодно.

Без значение от това, че даже намек за съществуването на „зелени човечета“ до момента не е намерен, то търсенето все още продължава. И ще продължава, докато се отделят пари за това. Впрочем, на стария мит за пришълците се появяват конкуренти. От мига, в който Холивуд запознава зрителите с перспективата за гибелта на цивилизацията от падането на гигантски астероид, NASA все по-често изисква пари за програми, чиято цел е навреме да забележат и предупредят за приближаваща заплаха. Но даже в нашето прагматично време, когато световните лидери се притесняват да говорят за контакт с „другите“, гигантски радиотелескопи продължават да ловят сигнали из космоса, ако и на всеки да е ясно, че шансовете да хванат нещо са още по-малки от шансовете на извънземните да проникнат в смисъла на загадъчните рисунки на професор Сейгън.